МИРОСЛАВА ПАНАЙОТОВА

ЧАСТ ПЪРВА

                                     2013

ЕДИН ОТ ТЯХ

 Бяхме се събрали няколко приятелки. Мариана разказваше: 

 - Той имаше гъста къдрава коса и малко меланхолична усмивка (дори се съмнявам, че знаеше значението на думата меланхолия). Лицето му изглеждаше спокойно. Движеше се с леко приведени рамене. Те изпъкваха под пъстрата риза, чиито ръкави падаха свободно. Сигурна съм, че беше единствен в света точно такъв - всеки човек е неповторим, но наистина не разбирах какво се крие в главата му. Следях думите му малко разсеяно, по навик и си мислех повече за себе си, отколкото за него - професионална деформация навярно - нали работех с хора. Сега си спомням, че гласът му беше леко дрезгав и когато говореше, думите му сякаш отместваха някакъв камък и правеха място за себе си. Но аз, честно казано, не ги чувах така, както бяха произнесени. Чувах ги преработени от моите грижи и суета. Всяка дума предъвквах, преди да стигне до мен - повечето хора правят същото.

 Изведнъж установих, че съм неспособна за истински контакт - и кой е толкова истински в живота! Какви мрежи ни оплитат, за да ни накарат да не виждаме, да не чуваме, да не можем? За мен той беше един от тях - един от тези, които ми бяха причинили болка, които ме бяха накарали да не им вярвам, които не ми даваха нищо от себе си, освен своето безразличие. Всъщност той беше нов, но аз очаквах от него същото, което и от другите - тоест нищо. Едно формално протичане на дните заедно в тази стая.

 Понякога си мислех, че не е възможно човек да обича някого толкова малко, колкото ние се "обичахме", но това беше истината. Ние се понасяхме взаимно, безстрастно, безчувствено и тъжно. Бяхме фалшиви. Допусках, че обстоятелствата го изискват, но сега се питам - изискваха ли го наистина?

 Един ден той ме помоли да му подаря нещо. Тогава именно се замислих за него и си спомних още нещо (а може би се лъжех) - имаше дълги мигли. По страните му се четеше доброта. Защо до днес откривах в него само недостатъците? Все пак той нямаше ярки недостатъци, поне в момента. Но правех аналогии със себе си, с други познати и веднага го оприличавах на един от многото. А се оказа, че той притежава и доста качества.

 Първо, както вече казах, изглеждаше добър. Освен това не беше досаден, а търпелив. Проявяваше много фино чувство за хумор - и това си спомних - и едва забележима незлоблива насмешка в погледа, по-точно - мек смях, спонтанен - по повод на едно мое "изхвърляне".

 Но стига с тия качества. Нали щях да го видя утре пак, а знаех ли какво ще ми сервира утрешният ден? Исках да вярвам в Някого, Но...

 Да, избрах му подарък. Спрях се на една книга, която много обичах. Най-странното бе, че когато си го представях със затворени очи, нещо проблясваше под клепачите ми. Казах си, че не искам да живея повече в това несъществуващо време, където само сенките са ми близки роднини. Може би щях да си припомня, че съм човек. А може би нямаше време. Оставаха ни само няколко дни заедно. Казах си, че бих искала да го виждам още много пъти. Имах нужда от "чист въздух". Да плувам в свои води. Но това са вече мечти, усмихвах се аз недоверчиво на желанията си. Този миг от живота, когато морето е до колене и мислите ти летят като птица, не беше мой и не можеше да бъде мой. Но нямах ли поне възможност да се докосна до него, да получа малко енергия от времето? Не можеше ли да стане някакво чудо и отново да почувствам нещата така, както преди години?

 Исках да притежавам неуловимото, смътното, неясно очертание на мига предпролет, предживот, да се почувствам отново като затворена пъпка, която скоро ще разцъфти. Поисках да се върне Надеждата, да усмири душата ми и да я разпали с чист пламък. Отдавна търсех в пълния самоконтрол опора и само по негативните усещания познавах, че живея. Но не беше възможно на този свят да няма поне един човек, който ще успее да разговаря със самата мен, а не с някакво бледо подобие.

 Не искам да кажа, че бях - а не съм и днес - нещо изключително, специално, по-сложно от другите.

 Може би още не бях сглобила парчетата, останали от мен. 

 Грубостта ме събуждаше - не за нов живот, а за да ме отрече. Но и аз ставах груба, за да привикна към чуждата грубост. Това не бе живот, животът не е грубост, грубостта не е живот!

 ...Да, видях го пак. Миглите му не бяха дълги, а средни. По скулите му прелитаха нежни светкавици. Той наистина беше нежен, много нежен в жестове, движения, но не по женски. Точно толкова, колкото е необходимо, за да излекуваш някого с поглед, с жестове и с думи. А способността му да погледне настрани, когато е нужно, да замълчи, да не изрече първата дума, да я овладее, това наистина бе за мен нещо много. Той умееше да бъде искрен. Знаеше цената на доверието и беше свикнал да си вярва. Погледът му притежаваше бистротата на планинска река. Устните му бяха загадъчно извити. Да, той можеше да бъде сериозен, можеше да ме разбере. Той ми даде нещо - звездите, дори една падаща звезда, луната, тревите, небето, природата. Той можеше да мисли! Следователно, по моите представи, той беше живо същество.

 - Имате ли брат? - попита ме той на другия ден, след като ми благодари за книгата.

 Може би това беше отговорът?

Не, нямах брат. И разбрах, че не ме интересува реалността, а това, което стои над нея.

 А господин Х. ми казваше:

 - Ти си чужденка в този град.

 Той обвиняваше мен, нещо съвсем естествено според него, за всички свои неуспехи. Много ме обичаше господин Х.! Поне така говореше на другия ден. Е, не казваше точно, че ме обича, а това, че нещата между нас били сега по-силни. Наистина, бяха много силни, но нямаха вече нищо общо с обичта и уважението.

 Когато по-късно ги сравнявах двамата, вече не се питах, кой бе този, когото вече не можех да понасям. Не можех да имам всичките отговори наведнъж.

 Тогава реших нещо. Реших, че трябва да кажа на господин Х.:

 - Край, господине, на играта. Играта свърши.

 Когато наистина се опитах да му го кажа, той ми отговори следното:

 - Добре. Да бъде, както искаш. Но ще ти липсвам.

  Два дни не видях нито единия от двамата. Живеех в постоянен страх, че ще съжалявам за решението си. Нищо не се случи. Започнах да мисля отново дали реалността не е за предпочитане - отстъпвах бързо. Мислех си - ужасно е да си вън от живота, а на практика да го живееш. Не е възможно, казваха ми сетивата, да е имало нещо толкова кратко. И все пак сънят беше хубав.

 Видях го пак. Всичко се промени. Говорих с него. Жадувах за връзка, в която няма никакви сметки, предразсъдъци, умишлено премълчаване, залъгване, пози. Исках да играя най-сетне себе си. Смятах, че това е възможно. Нещо ме караше да бъда уверена, че истината съществува. Тя витаеше във въздуха и просто чакаше да бъде уловена. Нямах нужда от безсмислено приятелство - то би ме уморило повече от маратон. Не желаех да участвам повече в този парад на глупостта и разума. Исках да пренебрегна стрелите на клюката и клеветата, да прелетя над оградата. Исках да се спася, да преплувам океана на омразата и да стигна до Него. Имах нужда от дистанция, за да бъда логична и вярна на себе си. Леснината винаги ме е дразнила и погубвала. Чуждите бързи обяснения, моето лековерие, безценното време, преминало в лъжи, историята на моя собствен упадък, трагедията на празнотата, която го следва, кухите отекващи думи, мои и чужди, можех да мина без всичко това.

 Имах чувството, че съм заобиколена от търговци, които на всяка цена държат да продадат стоката си. Съвестта ми танцуваше сама в тъмнината, а в реката на ежедневието падаха само камъни. И ето, вятърът отново бе същият, както преди - топъл, жив, красив и буен. Плътен и зелен. Желанието ми се бе сбъднало.

 - И как завърши всичко това? - попита Лора.

 - Минаха още две седмици. Научих, че се е преместил. А после разбрах, че се е оженил. Видях го много по-късно, беше  съвсем различен и вече не означаваше нищо за мен.

 - Странни неща се случват, нали? - каза Милена. 

  

ДАНИ

 - Дани е ужасен – каза Кари. – Знаеш ли колко е самовлюбен, небрежен и лекомислен?

 - Той е смешен! – потвърди Жени.

 Така си говориха с нея много оживено и тя наистина се убеди, че Дани е някакъв жалък тип с остатъци от интелект и почти никаква мъжественост.

Опита се да го забрави, да не мисли за него. Да приеме, че той е един от многото, да не означава нищо за нея. Да загуби най-добрия си приятел, да го изтрие от съзнанието си. И постигна най-голямата болка – Да бъдеш сама.

 Не беше виждала две дни Дани и щеше да полудее. Липсваше й неговата нежност, начинът, по който говореше, по който сядаше и я гледаше.

 - Ще ходиш ли на екскурзия? – попита я Дани, когато дойде.

 - Не, отказах се.

 - Защо?

 Няма да ме виждаш, помисли си той.

 Няма да те виждам, помисли си тя.

 - Не обичам да пътувам – излъга Кари. – Мога ли да ти правя магии?

 - Магии?

 - Повтаряш като някой психотерапевт.

 - Аз съм такъв.

 - Караш ме да те мразя.

 - Не те карам да ме мразиш.

 - Ти въобще помниш ли, че сме приятели?

 - Помня, как да не помня. Ти каза, че у вас идвал някакъв мъж за парното... И какво, ти не го ли свали? – попита я Дани.

 - Защо говориш глупости?

 - Няма начин да не си направила нещо, за да го накараш той да направи нещо.

 - Така ли мислиш?

 - Ако беше някой мускулест..., някой с мускулесто тяло...

 Какво си фантазира? Защо си мисли, че това има значение?, каза си тя.

 - На колко години беше? – продължи той невинния разпит.

 - Не знам.

 - На двайсет?

 - Не.

 - На трийсет?

 - Не – тя поклати глава.

 - На петдесет?

 - Там някъде. При това – женен.

 - А, ти затова...

 Просто си говореха, а той през цялото време се смееше. Но какво ли си мислеше?

 В ЕДНА ЛЯТНА ВЕЧЕР

 Те пиеха водка. Когато келнерът се приближи със сметката в ръка, тя тъкмо му казваше:

 - Радвам се, че те видях.

 Той й отвърна:

 - Аз също се радвам.

 - Ти си много умен – неочаквано каза тя.

 Тогава се обърнаха към келнера и платиха.

 След малко станаха и тръгнаха към вратата. Всички ги загледаха. На улицата мъжът почти падна, така ниско се люлееше. Тя го бе хванала през кръста и плачеше. После той седна. Понечи да я целуне:

 - Моето момиче, не ме гледай, че съм пиян, аз те обичам.

 Тя се отдръпна, говорейки нещо.

 - Не искам да внимавам – произнесе той.

 Тя го гледаше учудено, а той едва гледаше, но с цялата си душа се стараеше да го прави.

 - Намалявам пиененто. От утре вече няма да пия, обещавам. Искаш ли да те изпратя?

 - Добре.

 - Те ме лъжат – продължи той.

 - Какво ти казват?

 - Искат да бъде на тяхното, но няма да стане. Аз ще им покажа кой съм.

 - Твоите приятели, нали? Взеха ли ти всичко?

 - Все пак, аз съм готов за приятелите си...

 - Зная на какво си готов.

 - Искам да те целуна - усмихна се тъжно той и я погледна със светлите си пиянски очи.

 Засили се към нея. В този момент се спъна и падна. Простря се с цялата си дължина на паважа. Тя го задърпа. Той се размърда като купчина стари дрехи, под които има котка. Стана сам, съвсем бавно. После тръгнаха към спирката.

 Залезът още тлееше в небето.

                                                                

ДРУГОТО ВРЕМЕ

 „Може би ще премина в Другото време. Там, където е той”, каза си тя.

 Той доближи устните й, погали лицето й,но не я целуна. Стоя надвесен над нея. Гледаше я.  Тогава тя му разказа една приказка.

- Веднъж слънцето се уморило да чака свършека на дългия ден и решило да се прибере по-рано. Когато се върнало вкъщи, едно писмо го чакало на масата. Дългият ден му се карал за отсъствието. Небесната поща работела безпогрешно. Така и ти ми липсваш, както слънцето на дългия ден.

 Той я гледаше и премисляше.

 Облаците се спряха над главите им да пазят сянка. Той докосна ръката й с една тревичка. После я приближи до лицето й. Тя улови с устни другия й край. Гледаха се, захапали тревичката, седнали на твърдата земя под слънцето, под небето, до дърветата.

 - Твоите очи са цял роман – внезапно промълви тя.

 Той поклати глава. Не каза нищо.

 Ръцете му правеха рисунки по земята.

 Доближи лицето си до нейното.

 Тя не разбра не иска ли да я целуне.

 Той не я целуна, но тази близост я разтърси като ураган. Ако желанието имаше цвят и ако се окажеше, че е червеният, сигурно цялата би пламнала в издайническите му най-ярки нюанси.

 - Това краят ли е? – попита го тя.

 Той повдигна рамене.

 - Това не е краят – обади се след минута мълчание. – Не е краят на живота. Не е краят на света. Един скандал. Нищо повече. Ще го преживеем.

 - Мисля, че няма да го преживея. А и ти ще ме оставиш. Всичко ще ми струва много скъпо. Хората ще ме отхвърлят. Всички.

 - Аз няма да те оставя – поривисто възрази той.

 - Имаш ли представа какви ще бъдат последствията? Това наистина ще бъде не само скандал, а край на всичко. Никой няма да разбере.

 - Ще разберат!

 - Мислех, че само аз съм луда, но се оказва, че си по-луд от мен.

 - Не съм луд, просто вярвам в теб.

 - Наистина представяш ли си...

 - Замълчи – каза той.

 - Притежанието ще убие всичко – каза тя.

 Той не каза нищо. Той не знаеше нищо по въпроса, а тя знаеше.

 Приближи отново лицето й.

 - Колко много обичаш да говориш! – възкликна той.

 - Защото знам какво ще стане! – каза тя.

 - Страхливка! – бе неговата реакция.

 - Аз ли съм страхливка?

 - Да, ти. Погледни ме.

 Тя го погледна. Досега говореше, без да го гледа и правеше грешка.

 Отговорът беше у него. Той бе отговорът на всичко. Трябваше да рискува. Не можеше да се откаже от него. Може би трябваше да стане чудо.

ЗА ДНИТЕ БЕЗ НЕЯ

  Тя беше луда по Камен. Тялото й трептеше като струна при мисълта за него. Събуждаше се със спомена за неговото сериозно лице, което я влудяваше. Устните му грееха в съзнанието й. Тя искаше да докосне това стройно тяло, това жадно бледо лице, тези плътни предизвикателни устни. Не виждаше нищо друго, освен него. Не можеше да си представи живота без него. Да, тя беше щастлива. Оказа се, че животът може да бъде и розов. Линиите на лицето му бяха крайната й цел. Не можеше да устои на този поглед, дори на погледа, който отклоняваше. Защо поглеждаше встрани? От приличие? Тя вече не се интересуваше от приличието. Имаше него пред себе си. Но не смееше да му каже истината пак в името на това приличие. „Приличието е страх”, разсъждаваше тя. „Но и удобство. В него се криеш на сянка от бурята. Аз не искам да се скрия от любовта. Не искам и не мога. Не трябва. Не желая да мисля за друго. Само това има значение за мен. Приличието е удобство, създадено не за моята планета. Аз искам да дишам. Той съществува! Някъде тук, близо до мен, и аз мога да го видя.”

 Тя реши да му напише писмо. Взе лист и започна: „Познах блаженството – да гледам това лице и тяло. Блаженството да се родя! Защото аз се родих, скъпи! Ти ме роди днес! Излязох от старата си кожа с твоя поглед. Блаженството на притежанието е в това – да знам, че те има! Ти си най-кроткият човек, когото познавам. Никога няма да ми омръзнеш. Докато съм жива. Сигурно няма и да умра. Ти няма да допуснеш това. Облаците ще ни помагат. Ще направя всичко необходимо, за да не страдаш. Ще ти купя ябълки от рая. Ябълките на греха, но в тях няма да има червеи. Небето ще бъде червено, когато отхапем от тези ябълки. Сърцата ни ще ликуват, защото ще се доближим до Бога. Бога, който носим в себе си. Всичко е Бог – и слънцето, и вятърът. Ти ще ме помириш дори с Бога! Това не успя да направи никой преди теб. Не мога да отрека твоето земно величие. Не познавам човек като теб – ти си вратата към Рая. Не вярвах, че те има.  Усещам дъха на утринта. Искам да ти го подаря. Ще целуна деня вместо теб, преди да те видя. Слънцето е с нас, водата ни отразява. Хората наистина са чудесни – не вярвах, не знаех.  Благодаря ти, Господи, затова, че ме срещна с него. Благодаря ти за това, че цъфтят цветята, защото и той ще ги види. Изпълнена съм със смирение.”  След това мислите й се насочиха към любимия.  „Как държеше гривната ми, любов моя! Разбрах, че ме обичаш. Досега спомените бяха ясни и се надявах, че ще мина и без писане... Твоите думи „Мисля си за невъзможни неща”, изречени с такъв тон, с толкова много чувство, светят в съзнанието ми. Когато протегнах ръката си към теб, ти я стисна леко между пръстите си.  Този жест беше много важен за мен.  Очите ти днес така се усмихваха. Колко загадки има в тях! И после тези невероятни думи, които каза по-късно, ти беше до мен, толкова близо. „Скоро ще бъда стара и болна”, казах. „Има и други неща”, каза ти.  И двамата сме като омагьосани. Аз не мога да мисля вече за нищо друго. Ти си най-хубавото нещо в живота ми. Искам те толкова силно, тялото ми те познава. Трябва да си определим час за телепатична връзка. Най-странното е, че аз ти вярвам. Не си ме целувал още. Не си ме прегръщал истински. Бъди, какъвто искаш.

 Пак си спомням мига, в който ръцете ни се сляха до прозореца, откъдето се виждаше снегът. Тогава, в мълчанието ни, долових ясно твоите мисли...  И насън ще бъда с теб... Ти галеше ръката ми, държеше я толкова леко и плъзгаше длан по моята длан... Как се усмихна, когато едно дете каза, че някъде има и ски. То предполагаше, че се наслаждаваме на снега. Ти каза: „Ще изчакаме още малко”. Пак си спомних отчаяния жест, с който искаше нещо от мен за дните без мен. Когато се изморя, мисля за теб. Отново изпълваш тялото ми със своя дух! Почувствах влиянието ти върху моите движения. Ти си с мен, дори когато чета, моето мислене е настроено на такава вълна.”

 „Тя ме обича, но е луда. Аз не я обичам, но съм нормален. Може би някога ще я обикна. А сега обичам Денис. Но по-добре е тя да не знае това”, каза си Камен, след като прочете писмото.

 Все пак, той се отнесе с известно уважение към нейния текст – постави писмото в шкафа и от време на време хвърляше по един поглед към него.

ЛАБИРИНТ

 Времето бе чудесно. Водата бе чиста, пясъкът – също. Мидите бяха хубави, скалите – също.

 Двете с Лили събираха миди по брега и се смееха, когато един рус младеж помаха с ръка и ги повика:

 - Ну, девушки!

 Тръгнаха с него към масата, където бяха приятелите му. Единият от тях се казваше Янек. За беда, Светла запомни добре това име. Момчетата бяха спортисти, дошли тук с яхта, в която живееха. Поговориха си малко на руски. Научиха няколко думи на полски.

 Започна да се смрачава.

 Фарът светеше в далечината.

 Духаше вечерният бриз.

 Настроението на момичетата се повиши.

 Отначало Светла не искаше да се включват в никаква мъжка компания, опасявайки се от последствията, но сега се реши. След толкова молби накрая Лили успя да я склони. Освен това Светла непрекъснато си мислеше, че Сашо не й е верен. Страхуваше се, че се е сдобрил с Нели. А и майка й казваше, че той не гледа сериозно на нея. В края на краищата нищо не знаеше за него в момента...

 Компанията вървеше по улицата и продължаваше да се смее. Янек я прегърна. Тя гледаше тъмнеещото море и вече й се струваше, че е късно за прошка от страна на Сашо, нали я прегръща друг. Тя мислеше, че вече е изменила. После той я целуна. Нагазиха в пясъка. Седнаха и загледаха морето. Вълните сребрееха. Далечината бе примамлива, близостта бе мистична. Въздухът бе неземен. Музиката на вълните бе изпълнена с поезия. Отнасяше ги в своя свят на сила, непознаваща колебание и съжаление. Пръстите им се търсеха – не бе трудно да се намерят. Очите им се откриваха с изненада. После влязоха в яхтата. Имаше и нещо за пиене. То беше достатъчно.

 Отнякъде извадиха английско-български речник. Тя потърси няколко думи, една от които беше „копнеж” и му я показа. Той пак я целуна.

 После тя и Лили играха кючек.

 Прекараха приятно. В полунощ Янек каза, че обича децата. Имал син и жена. Обясни й, че децата са нещо много хубаво.

 „Ще дойдем през следващото лято...” – обещаха момчетата.

 А Лили бе недоволна от своя избраник. Съдбата отново я беше излъгала.

 - Рус, нисък, пълен и скучен! – каза тя сърдито. – Ще си търся друг кавалер! Очаквам нов късмет!

 Поляците заминаваха след два дни.

 Лили наистина си намери друг – Николай, старо гадже на Светла, вече съпруг на Илиана, която дълго време се бе опитвала да го превъзпита и накрая опита последното – брака.

 Лили излизаше с Николай, а Свегла ходеше само на плаж.

 Един студент, който учеше фехтовка в Москва, я заговори във водата:

 - Мислех, че сте спортистка! Така плувате!

 - Никога не съм обичала спорта. С изключение на плуването... – отговори Светла.

 Двамата излизаха няколко дни, но Светла не преставаше да мисли за Янек и с българския спортист останаха просто приятели.

 Появи се и един студент по философия. Светла го разпитваше за различните школи и направления до мига, в който младежът се обиди.

 - За пръв път изпълнявам такава роля на морския бряг! – каза той.

 Когато Светла се видя със Сашо след почивката, той й предложи да отидат на ресторант. Тя реши да му разкаже всичко.

 Покани го да влезе и му каза, че е влюбена в друг.

 - Радвам се за тебе – отвърна той. – Важното е да се чувстваш добре.

 - Трябва да се разделим – каза тя.

 - Не мисля, че има причина – поясни той. – Хубаво ли ти беше с него?

 - Да.

 - Няма за какво да се упрекваш.

 Те не излязоха заедно. Той напусна стаята пръв. Не отидоха на ресторант. Срещнаха се вечерта у приятели. Играха пак на карти. За последен път. Мълчаха. Бяха сериозни. Приятелите им не знаеха какво се е случило.

 След време той се появи с новата учителка по френски. Казваше, че му е втора братовчедка.

 БИТИЕ

 Тя си признаваше, че е разочарована от него. Не биваше да се разочарова от когото и да било – това беше в основата на нейната политика. Затова му написа: „Земята се е родила от собственото си намерение да живее, така е дошла тя, облаците идват с ветровете, ти идваш с усмивка... Твоята дълбочина е неизменна... Песен на една струна, ти си глас на северно сияние в кръвта... Смешно е да те идеализирам, но всъщност аз те познавам. Ако сега ме изоставиш, ще бъдеш подлец и съвсем нещастен, бъди сигурен в това. Съдбата не прощава.”

 Тя се опитваше да му въздейства със заклинания и молитви.

 - О-о! – възмути се той само след ден.

 Изтича навън.

 Светлината го зашемети.

 Стъпи на тротоара и се огледа...

Колите отляво наближаваха, но той нехаен премина отсреща.

 Купи си цигари и баничка от павилиона и тръгна към спирката. Когато трамваят дойде, пусна остатъка от баничкатав коша и се качи вътре.

 Стъклата на сградите проблясваха, трамваят поскърцваше.

 „Чудесно време!”, каза си той, докато гледаше през прозореца. „Пепи дали е се е върнала, дали ме чака вече?”

 Отнякъде излезе вятър. Дърветата се огънаха.

 Листата показаха белия си гръб.

Емил слезе от трамвая и пресече улицата.

 „Не ми се случи нищо лошо...”, констатира вяло той.

   „Но каква е тази буца на челото ми?! Нещо ме е ухапало или проклятието ме е хванало?!”

 Един гълъб от покрива на съседния блок го гледаше насмешливо, докато си чистеше перушината  с човка.

СНЯГ

 Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло.

 Светла вече не можеше да бъде искрена с него, защото той не се усмихваше. Не я гледаше, а драскаше с нокът по масата и местеше часовника.

 - Защо направи това? – попита го тя.

 Той се усмихна, но вече по непознат начин.

 - Можеш да правиш, каквото си искаш, когато си с нея – каза тя. – Можеш да й обясняваш света. Тя не говори никога. Да бъде с всички и с никого, да мълчи като риба – това е нейното призвание. Ще говориш ти, обичаш това и говориш добре. Топлият ти глас запълва пространството, заглажда пукнатините, прави въздуха мек и гальовен. Сладост се разлива по тялото ми, когато те слушам. Омайваш очите ми. Но ти толкова обичаш шума около себе си, че жертваш заради него всичко, дори достойнството си.

 - Твърде много си приличаме с теб, за да можем да живеем заедно – каза той.

 Все пак, помисли си тя, вън вали сняг.

 След като помълчаха малко, Светла реши да смени темата:

 - Виждаш ли снежинките?

 - Да, виждам ги, и какво от това?

 - Красиво е.

 - И какво от това?

 - Нищо, просто е красиво. Важното е,че гледам заедно с теб снежинките. Не е важно с коя ще бъдеш, важното е, че ние чувстваме по еднакъв начин красотата, обичаме света по еднакъв начин. Аз не мога без теб. Аз съм в теб и ти си в мен. Не мога да те изтръгна от себе си. Това единствено има значение.

 - Не – каза той. – Важно е, че ти постъпваш като дете. На теб не може да се разчита. Ти си лекомислена и вятърничава. Ти просто си безумна.

 - Подражавам ти – каза тя.

 Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло и безумно.

СЪБОТА ВЕЧЕР

 Точно когато говореше за това как следва неговите ценни съвети, телефонът му иззвъня. По нейните изчисления му се обаждаше жена, но кой би могъл да каже. Той излезе от стаята, дори от сградата, опря се на входната врата и продължи да говори. С весела усмивка. Десет минути. Разговорът го ободри. „Приятелството иска жертви”, припомни си тя „Унижените и оскърбените” от Достоевски. „Не бива да бъда толкова дребнава. Ако наистина държа на него, това не трябва да ми прави впечатление. Истинската любов прощава и търси съвършеното. Но може би Достоевски е от друга зодия. Искам да я видя мъртва тази, с която говори, а и тя ми желае същото, доколкото знам. Той следи живота ми като някакъв роман. Другият наистина ме обича. Може да не е съвършен, но има нужда от мен. И тъй като Дани също участва в романа, не иска да бъде безгласна буква. Той просто ме пази да не спя с някого без негово знание, като вярно куче на стража. И сякаш има значение, ако е така. Не мога да разбера защо това е толкова важно за него. Може би просто вижда в мен жената и моите постъпки го карат да вярва или не на жените като цяло. Твърди, че го вълнува моят избор. Да не е решил да ме прати в манастир? Да не е бил мой брат в миналия ми живот? Да, аз наистина не спах със Стефан, но това не променя нещата. Казах между другото на Стефан, че дори и да спя с него, това също не променя нещата. Защо Дани ме гледаше така, и гласът му беше паднал. Когато го попитах защо говори с такъв глас, той се изкашля, каза, че това е причината, гърлото. Не искаше да чуе, че съм била със Стефан. На лицето му беше изписано страдание – до мига, в който разбра, че нищо не се е случило. Любовта – срещу приятелството, което ревнува, кой знае. После се усмихна безгрижно и отлетя навън.

 - Кажи с две думи какво стана накрая – попита той, бързаше, за да гледа световното първенство по футбол.

 „Колко са объркани хората. Някои мъже изобщо не знаят какво искат!”, каза си Кари.

КАТО ВЯТЪР

 Венета се събуди. Сънуваше, че разказва на някого за тези панорамни видения. Сега й се случваше по-рядко, но преди години, макар и в полусънно състояние, често пред очите й минаваха бързо различни цветни пейзажи. Картини, които не е виждала никога – дворци, градове, басейни, море. Сега си мисли, че по някакъв начин са свързани с Италия. Но тя никога не е ходила там. Откъде бяха дошли в съзнанието й? Чувството за реалност се бореше с мистиката, която я плашеше. В последно време, когато върви по улицата, има усещането, че сънува, струва й се, че всеки момент ще се събуди. Страхува се само от мисълта, че събуждането ще прилича на  припадък тук, на Земята, и кой знае с какво ще бъде свързан този припадък.

 А какво означаваше споменът за онова летене, когато излезе от обичайното състояние и се оказа там горе? Страхотната скорост, с която летеше в нещо като метален ковчег или кутия, я порази. Превзе я впечатлението за друго измерение, което те сграбчва в безкрайния коридор на времето, а ти си лишена от своя воля. Каква беше онази жена, която й каза, че всичко е свършило, тя вече е друга, съвсем различна? Така далече бяха земните грижи – те й изглеждаха придатъчни, чужди, несвои. Какво правиш тук?, я попита жената. В този сив мир нямаше слънце. Може би се намираха в затворено пространство. Венета отговори: Аз уж съм от живите... После се събраха и мъжете, бяха петима. Нищо не говореха с нея, но й позволиха да се върне. А преди това беше почувствала, че никой за нищо не я осъжда. Толкова е могла, толкова е направила там, на Земята. Какво странно всеопрощаване, каза си Венета.

 А и тази телепатия, сънуването на неговите сънища, сънищата предсказания, зрителните представи за нещо, което става далече от нея, чувството за физическото присъствие на някого от разстояние, в което само след миг се уверява... Тази способност да открива болното място в биополето на другите, улавянето на излъчване от книги, картини, скулптури – какво беше всичко това? Някога беше убедена материалистка, земята и дърветата я радваха. Природата, която виждаше, й сеструваше единствено съществуваща, морето я опияняваше. Днес вече не вярва на очите си.

 Тайната витаеше във въздуха. Трябваше да я приеме и да не се страхува от нея.

 В стаята постепенно стана светло. Тогава тя го видя.

 Той стоеше срещу нея и се усмихваше. Беше облечен като принц от Средновековието. Изглеждаше безплътен. Само очите му притежаваха реално излъчване. Струваше й се, че ако протегне ръка към него, той ще изчезне без време.

 - Как влезе? – попита го тя.

 - За мен това не е проблем.

 - Какво става с теб?

 - Дойдох да те видя. Минах през стената.

 - Сигурно е вярно – каза Венета и видя, че той избледня и се разтвори във въздуха. Нещо подобно на вятър прошумоля край нея. Тъмнината се върна.

 Венета стана от леглото, светна лампата и отиде в ъгъла, където беше стоял той. Доближи стената, предполагайки, че е попила сянката му. После се сети. Нямаше сянка.

 Но бе оставил едно листче, на което пишеше: „Нищо още не е изгубено!”

ВСИЧКО Е СВЪРШЕНО

 Лили каза:

 - Колко е хубаво времето!

 Тони отговори:

 - Страшно хубаво!

 - Хората са братя! – каза пак тя.

 - М-да – каза той.

 - Трябва да се хванем за ръце и да преминем през света.

 - Като през нива? – попита той.

 - Светът, естествено не е нива. Имам предвид живота. Нуждая се от твоята прошка, за да се променя.

 - За какво именно? Прошка за какво?

 - Не знаеш ли? Аз съм от хората, които имат необосновано чувство за вина и стават жертва на подлеци и фанатици.

 - Не е добре. Мисля, че се опитваш да приличаш на човек, който не те познава.

 - Защо трябва да ме познава някой, на когото искам да приличам? Знаеш ли, една моя приятелка е готова да се омъжи за първия срещнат, но не среща никого... Тя е твърде независима и скромна, но първото не й личи. То се претопява във второто й основно качество.

 - Запознай ме с нея – усмихна се той.

 - Ще ти бъде излишно.

 - Мислиш ли?

 - Да, защото тя прилича на мен и се получава нещо като дубликат за тебе.

 - Не се шегувам, запознай ме с нея.

 - Бих предпочела да се шегуваш.

 - Ако говорим за това – какво предпочитам аз, щеше да чуеш още много неща.

 - По-добре е да не ги чуя, нали?

 - Но трябва да ги чуеш. Край...

 - За какво говориш? – попита Лили.

 - Знаеш за какво.

 - Виж, Тони, питал ли си ме какво мисля аз по въпроса? – опита се да промени нещо Лили.

 - Запази това за себе си – каза Тони.

 - Защо?

 - Просто така.

 - Каква ирония! Коя жена ти дава сили да говориш по тоя начин?

 - Това тебе не те интересува.

 - Наистина – каза Лили. – Какво може да ме интересува.

 - Наистина – повтори Тони.

 - Странно.

 - Кое?

 - Всичко.

 - Не мисля.

 - Така ли?

 - Да, защо... Какво толкова е станало? – повдигна вежди Тони.

 - Значи край.

 - Разбира се, че това значи...

 - Защо го правиш?

 - Смятам го за необходимо. Ти също си свободна да...

 - Мислех, че където започва лъжата, започва порокът. Но сега предпочитам лъжата.

 - Защо да се лъжем? Ти харесваше Пламен, била си с него, какво повече да говорим?

 - Ти също продължаваше да ходиш със Соня, нали? Ще се жениш ли?

 - А защо не? Засега още не съм мислил за това, но защо не?

 - Ами аз?

 - Какво ме интересува? – Тони я погледна в очите.

ВЕЛИКИЯТ ВЕЗИР

 Връзката на Светла с Ангел продължи няколко месеца. Кирил бе този, който реши да я прекъсне. В един прекрасен пролетен ден той каза на Светла:

 - Ти ме желаеш, прибави към това, че и аз те желая!

 Тя не бе мислила за това, но Кирил изглеждаше интересен.

 - А Ирина и Ангел? – каза тя.

 - Ангел ли? Той не те заслужава. Ще им кажем по-късно, не се притеснявай – успокои я той.

 Но те нищо не им казаха. Така се случи.

 Кирил откриваше особеното у всяко момиче.

 - Харесваш ми. В теб има нещо чисто и първично – продължи той. – Гледа ли този филм? – посочи афиша срещу тях.

 - Отдавна не съм го гледала – каза тя.

 Отидоха до касата. Той започна да остроумничи с касиерката. Наистина беше очарователен, когато искаше. Взеха билети за първия ред на балкона. Кирил умееше да задава въпроси и да си отговаря сам. Търсеше същината. След филма отидоха в една таверна. Там видяха други познати. Седнаха до тях. Той започна да им разказва колко мрази посредствеността, колко е велик Ницше и колко са дребни някои други. Светла бе впечатлена.

 Един мъж  заплаши Кирил с юмрука си. Той се опита да му изложи факти, които не убедиха неверника Тома.

 Стана сбиване, приключило с един погрешен удар, който мина и за начало.

 - Ах, защо не искате да ме разберете? – попита Кирил и стана да танцува сиртаки. Имаше черна къдрава коса, очи като маслини, гръцки нос, тесни устни и широки рамене. Беше висок. Кожата му бе бледа. От вълнение, срам и обида лицето му не почервеняваше, а побледняваше още повече.

 - Никога не съм бил щастлив – каза той на Светла, преди да се отправи към дансинга. – Не знам какво означава да бъдеш щастлив. Радостен съм бил, но щастлив – никога.

 След като поигра малко, той се върна на мястото си. Попита я:

 - Не искаш ли да танцуваш?

 - Не мога да играя сиртаки, трябва сега да се уча.

 - Ами учи се! Нещо смущава ли те? Хайде, сега вече свирят блус.

 След танца те се върнаха по местата си.

 - Беше чудесно, нали? – каза той, а после се обърна към другите. – Наздраве! Пия за всички стари добри приятели!

 После излязоха, без да платят.

 Тя почувства, че само с него може да бъде истински сериозна и истински весела.

 Тръгнаха по улиците. Беше студено. Той я прегърна. Беше щастлива, че един толкова нещастен човек я прегръща. И защото беше сигурна, че го разбира. Радваше се, че усеща ударите на сърцето му.

 - Ние няма да се разделим никога, нали? Винаги ще бъде така. Винаги ще се виждаме – каза й той.

 Беше хубаво. Светлините на града светеха заради тях.

 На другия ден тя оповести пред всичките си приятелки, че обича Великия везир. Сподели, че е много пленителен. Те казаха, че също го обичат. Тогава тя добави, че са се целували и така нататък. Те казаха същото. Дори една се обади:

 - Да не мислиш, че само ти можеш да бъдеш с него?

 - Дай една цигара – каза Нели.

 Тя извади кутията с цигарите и ги раздаде всичките.

 - Ще играеш ли? – попита я Пепа.

 Тя поклати глава.

 - Индивидуалистка – каза Мила и хвърли зара.

 Играеха на барбут, просто така, за стотинки, но не заради стотинките.

ПОЧТИ

 Милен беше почти добър. Почти умееше да пише, почти знаеше английски, почти обичаше приятелите си.

 Веднъж, по залез слънце, седеше на една пейка пред киното и чакаше Невена. Тя идваше срещу него с някакъв пакет.

 - Какво е това? – попита я той.

 - Плат за ракля.

 - Платът е много хубав. Непременно ще ти отива!

 - Сигурно! – каза тя.- Ядат ми се гевреци.

 - Няма време! – каза той.

 И наистина, време бе да влизат в киното.

 Салонът бе пълен. Седнаха и зачакаха да угасят лампите. Филмът бе слаб. Едва го изгледаха докрая.

 Когато излизаха, Милен се удари в решетката на парното.

 - Не ме бутай! – възкликна той.

 Невена го погледна въпросително и нищо не каза.

 Седнаха в една сладкарница. Пиха бира и кафе, ядоха бисквити и принцеси. Пушейки, Милен отбеляза:

 - Не обичам тези принцеси. Тънки и ненамазани добре. Предпочитам хамбургер.

 Сервитьорката каза, че няма.

 Повя вятър. Вдигна прах и отнесе листа на тяхната маса. Бе романтично, лампите светеха, столовете скърцаха протяжно.

 Невена каза:

 - Хайде да ставаме.

 - Още малко – отговори Милен. – Да си изям принцесата!

 Когато станаха, звездите грееха над главите им.

 - Обичаш ли нощта? – попита го Невена. – А мен?

 - О, не ми се говорят неща в този дух. Сега ми се спи.

 - Мълчанието е грубо.

 - Нямаш право – каза той. – Мълчанието е необходимо.

 След една седмица Невена замина за Испания. Когато Милен размишляваше върху това, си каза: „Почти я обичах!”

 СЕРИЯ ЛЮБОВНИ РАЗКАЗИ

- Какво правиш? – попита я Мила.

 - Чета.

 - Какво четеш?

 - „Серия любовни разкази”.

 - Някои предпочитат да ги живеят.

 - Така е по-безопасно.

 - Но иначе е по-интересно.

 - Ти не разбираш. Да четеш също е много интересно и поучително.

 - Къде ги прилагаш тия знания?

 - Все някога ще ги приложа.

 - На колко години си?

 - На 36.

 - Ето, виждаш ли?

 - Какво?

 - Годините си вървят.

 - И какво от това?

 - Направи нещо. Омъжи се, създай поколение.

 - Защо?

 - Ти не знаеш колко хубаво нещо са децата.

 - Може.

 - Не – може, а сигурно.

 - Е, какво да направя, като е така?

 - Омъжи се, за да си родиш едно дете.

 - За кого да се омъжа?

 - За някой летец. Не познаваш ли някой летец?

 - Не. Защо за летец?

 - Защото е много романтично. Летец. Смел.

 - Много е романтично.

 - Нямаш време за чакане.

 - Аз не чакам.

 - Ти не чакаш, но...

 - И да говорим...

 - Нищо няма да стане, нали? Права си.

 - Да ти дам ли някоя книга?

 - Нямам време сега. Плета за внуците.

 - Ах, тия внуци.

 Когато Мила излезе, Яна се спря до прозореца, после взе книгата „Серия любовни разкази”. После пусна телевизора. Обади се на приятелките си потелефона. Почивният ден свърши. Слава богу! Легна си.

 Сутринта, когато стана, беше в лошо настроение. А уж имаше толкова приятелки. Но и те бяха в лошо настроение.

 Колежките й говореха само за децата си.

 Тя не говореше нищо. Какво да каже за децата си?

 Албена се обърна нея:

 - Кажи и ти нещо. Само мълчиш.

 - Мълчи ми се – оправда се тя.

 „Колко се надува!”, помислиха си другите. С това разговорът за нея приключи. Другите продължиха да говорят за децата си.

ПРОМЯНАТА

 - Тази вечер си особена. Хубава си – каза той. Протегна ръка към лицето ми и вдигна един кичур. – Имаш прелестна усмивка. Очите ти са зелени. – После добави – Трябва да се случи чудо, трябва да стане чудо, иначе лошо се пише и на двамата. – Той се засмя, а мен ме побиха тръпки. – Направена е магия. Но тя не е дело на жив човек. Експеримент, кой знае? Духове? Извънземни цивилизации... Аз съм обречен, а с мен – и ти...

 Той поклати глава и се загледа напред. Не виждаше нищо. Само... предметите... Те започнаха да се движат. Чашата, която гледаше, се премести, а химикалът се търкулна от масата и падна на пода.

 Бях смаяна. Попитах го какво прави.

 Не отговори. Докоснах го. Той помръдна с глава, сякаш казваше: „Не!” После изрече:

 - Виждам небе, облаци и нещо блестящо, с перки. Те ми казват да те оставя и да тръгна с тях. Там е по-спокойно, има всичко. Те са добри и безкористни. Ще живея с тях без проблеми. Леко ми е. Летя. Виждам едно табло. Те ме карат да натисна копчето. Капакът се отваря. Влиза вятър. В очите им блести обещание. Не мога да отида с тях. Сега... По-късно –

може би. Те ще променят света. Не всичко е така обикновено, както си мислиш. Не е просто. Животът не е схема. Той е отражение на нещо друго. Енергията, която ни споява с това неосъзнато, е безсмъртна. Духът е безсмъртен. Повярвай. Те ми внушават, че ние сме изпратени тук. Изпълняваме задача. Имат добри взаимоотношения, не страдат от егоизъм, болка и съмнения. Този свят ми харесва. Техният. С динамиката и разбирането. Това е нещо друго, не е като на земята. Друго е, но съществува. Съвсем друго. Не се лъжа... Ето го... Това е нещо като предверие. Изпълних ли своята задача? Предадох ли посланията? На земята формата им се губи. И аз ставам земен, спомням си само нещо от предназначението си, очертанията се размиват. Говоря с друг език и казвам не това, което е трябвало да кажа, макар и то да има корени... Нашата цел е друга – заговори той с техния глас. – Ние сме вечни. Мирът е нашата дреха. Искаме да ви помогнем. Чувате ли ни? Не се страхувайте, ако ви раздвояваме. Това, което виждате на земята, е борба на клетки. Мисъл. Усмивка. Плоскост. Ще ни откриете в едно зърно, в топче, което расте. Изпълва се с енергия. Тази енергия е любов. Но бъдете предпазливи. Вие също имате своя коз. Той е скрит в петата ви. В ръцете ви. Но внимавайте! Вие сте земни. Чуйте какво казва духът на полето, в което има магнитни полета, на известна височина те се кълбят като облаци, имат форма на дървесна корона... Дъждът, който пада косо, отляво надясно, е необикновен. Всяка права линия е опора. Но тя предизвиква. Особено ако е къса. Основата е символ. Хълмът е наречие. Заоблената форма на ухото нещо означава. Отворена, заоблената форма...

- После продължи. – Трябва да живеем известно време разделени, в противен случай предизвикваме съдбата! Нещо е против нас, против теб! Нещо те изпитва. Аз съм проводникът на това, което идва в мен по чужда воля. В един момент загубвам задръжките си. Мога да направя всичко.

 - Сега каква ме виждаш?

 - Като другите – и малко по-добра. Защото ме обичаш, също.

 - Поговори пак с гласовете.

 - Виждам светлина, поляна, земята се отваря, някакво кълбо я вихри. Приземява се. Не мога. Страшно е. Но разбери... Не издържам повече. Ще падна...

 - Добре, не се насилвай. Успокой се. Вярваш ли ми напълно?

 - Да.

 „Има ли надежда да се променим? Каза, че е нужно?”, попитах се мислено.

 - Птиците... Те ще ни променят. С песните си. Тишината ще е наше успокоение, докато сме разделени.

 „Трябва ли да стане?”, казах си аз.

 - Това е поръчение.

 - Чие? Искам да бъдеш до мен. Защо трябва да ме напуснеш? Но аз ще мисля за теб дори и тогава, когато съм сама. За мен физическото присъствие не означава почти нищо. Склонна съм да обичам повече този, който е далече. Обичам да идеализирам. Близостта нарушава обаянието, целостта. Далечината запазва аромата непокътнат... Страхувам се от познатото. То ни досажда и ограничава. Красотата е нещо, което не може да се сложи в рамка.

 - Наистина ли ще ме обичаш повече, ако не съм при теб? – попита той.

 - Да, да...

 Звездите блестяха в прозореца. Протегнах ръка навън, сякаш можех да уловя някое от тези искрящи мигащи цветя. Вслушах се в шепота им. Вдишах пролетния аромат. Земята бе млада и красива като булка. Нагиздена и дръзка. Кръвта й шумеше в листата на дърветата. Целуваха я птици. Галеха я треви и буболечки. Земята бе чудна родина, мислех си аз. Знаеше много приказки и песни. Прегърнала бе здраво телата на тези, които са ни дали живот. Тя излъчваше техните древни мечти в мрака. Пишеше във въздуха с тяхната ръка някаква особена молитва за близост.

 Бъдещето криеше спомените на предците. Колко хора са минали оттук, питах се аз. Обичали са небето и всичко живо... Усмихвали са се на вятъра.

 - О, да. Разбира се – каза той. – И аз се вълнувам от миналото.

 Четеше мисли. 

И ТОВА СЕ СЛУЧВА

 Те ходеха често до вилата.

 Сега валеше сняг.

 Снежинките блестяха пред фаровете, прелитаха и сякаш се усмихваха.

 В колата се носеше песен на Дженис Джоплин.

 В далечината трептяха светлини.

 Светла чувстваше, че съзнанието й е в умора пред откритие – така й се струваше – че всеки миг ще направи откритие.

 Тони поиска от нея кутията с цигарите.

 Дърветата светеха в нощта.

 Зеленината на гората побеляваше от светлината.

 Не можеш да отнемеш светлината от въздуха, мислеше си тя.

 Светлината блести в пространството, в песента.

 Ритъмът чертае свой път.

 Пътя на младостта, радостта, свободата и безграничното.  

 Надеждата е в ритъма, в светлината, в корените на дърветата и по техните върхове.

 Светла притвори очи и се заслуша в мелодията.

 Сънят израстваше от нощта, превръщаше се в движеща се мечта, обличаше дрехите на свободата. 

 Смехът се натрупваше като снега някъде в далечината, към която бяха устремени.

 Ще достигнем смеха, усмивката, мислеше си тя.

 Ще намерим вечната хармония и щастието...

 Светла допускаше, че основните неща в живота могат да се намерят с налучкване, а процесът на задържането им при себе си не подлагаше сега на анализ.

Хармония и радост, творческо удовлетворение и любов – тия неща, според нея, се постигаха по някакъв вълшебен път.

 Как можем да превърнем ежедневието в приказка – това беше главният й проблем.

 Наглед Тони споделяше нейните търсения.

 Дълго ли щеше да продължи това състояние на безтегловност – опит да се превъзмогне съществуващото като инстанция за умозаключения?

 С навик от мигновеното, може би погрешно възприятие да прави основа на живота си, с вдъхновение, подобно на това в рокмузиката, с въодушевление, непознаващо граници, доближило се до слънцето, с кожа, притежаваща гладкостта на водата и с мисли, нахвърляни безредно като миди, с празни шепи и с очи, изпълнени с очакване – тя живееше като насън.

 Светла не четеше вече книги.

 Не учеше уроци, освен по време на сесия.

 Опитваше се да живее безпланово.

 Учеше се да го прави.

 Виждаше, че нещо не й достига, но се стараеше.

 Тони й бе съмишленик, ако не по убеждение, поне по внушение.

 Светла умееше да внушава мисли.

 Спряха до един крайпътен ресторант.

 Тони слезе да купи кебапчета и хляб.

 След малко се върна с ухаещата през книжната кесия вечеря.

 От супермаркета купиха кренвирши, лютеница и сирене.

 Времето бе меко.

 Отиваме някъде-никъде, каза си Светла.

 Чуваше се реката.

 Слязоха от колата.

 Тръгнаха по калдъръма.

 Стигнаха до голямата порта.

 Влязоха в двора.  

 Изминаха пътеката към вратата на къщата.

 Вътре бе студено.

 Напалиха печката с дърва.

 Тя забумтя.

 Сиянието й осветяваше стаята.

 Светла си мислеше за Кирил, когото обичаше истински.

 В този момент Светла го обичаше още по-силно.

 По тавана танцуваха сенките на пламъците.

 „Обичам те”, каза тя наум и притисна лицето си до възглавницата.

 Тялото не й принадлежеше.

 В този момент то нямаше значение.

 Пък и какво значение има това, което върши, в сравнение с това, което мисли?

 Любовта и удоволствието са две различни неща.

 Важна е непосредствеността на чувството, разсъждаваше тя.

 Тони пак стана да засили печката.

 На Светла й се доспа.

 Но усмихвайки се, тя започна да припява на песента.

 После каза на Тони:

 - Искам да се запиша.

 Тя започна да пее, като импровизираше от време на време.

 - Кажи ми, да стана ли певица? – питаше го тя. – Да стана ли писателка? Поетеса... Да стана ли художничка? Или – актриса?

 - А може би космонавтка – смееше се той..

 Тя не го виждаше, когато му говореше.

 Гледаше пред себе си и говореше със света.

 Тони би трябвало да бъде ехо на света.

 Тя така го възприемаше.

 Или като отвес, който определя равнината на нейните възможности.

 Сякаш живееше на остров сред океана на самия живот.

 Остров не на мечтите, а на сблъсъка им със собствената си неопитност.

 На следващия ден, когато отиде на лекции, Светла разбра, че Кирил се е оженил за Ирина.

 Оказа се, че реалността има значение, а фактите, все пак, съществуват.

СЛЕД ПРАЗНИКА

(или ДВЕТЕ МУМИИ)

 Нова година.

 Беше ужасно. Опитвах се да задържа опорите, които ми бяха служили досега. Но всички покрай мен пробиваха защитната ми маска, въпреки моите усилия.

 На връщане пътувах с една жена, която се прекръсти, преди да тръгне влакът.

 После извади две дебели книги и химикал.

 Зачете се в първата.

 Видях, че от време на време бършеше сълзи в ъгълчетата на очите си.

 След малко си постави слушалките и се заслуша в някаква музика.

 Може би беше народна, но не бях сигурна.

 Не се опитах да я заговоря, защото прецених, че и бездруго тя е прекарала празника като мен.

 В очите й се четеше отчаяние.

 Реших, че ще бъде много по-добре, ако и двете се отдадем на мислите си, които не бяха никак весели.

 Тя стискаше своите опори,  книгите и слушалките,  както удавникът се хваща за сламка, и се усмихваше с някаква много вдъхновена усмивка (аз спях с моите книги).

 Като я гледах как се държи за книгите, я почувствах много близка.

 Жена на средна възраст, изрусена като мен, с видими бръчки, без много възможности.

 Лошото е, че в такива моменти ясно осъзнаваме това.

 Аз гледах пейзажа през прозореца и въпреки всичко констатирах мислено красотата му.

 Изпуших три цигари в коридора.

 Пътят беше дълъг.

 По едно време тя извади баница.

 Помислих си, че ако ми предложи, ще откажа.

 После си казах, че е по-общително да ми предложи, дори да откажа.

 Тя като че ли прочете мислите ми и попита:

 - Искате ли...?

 - Не. И аз имам, но не съм гладна – отвърнах леко притеснена, че ми се наложи да говоря.

 Тя също ме поглеждаше косо и ме преценяваше.

 Сигурно разбра, че съм като нея, самотница и фантазьорка, защото по-спокойно се отдаде на отчаянието си.

 Така си мълчахме с нея около три часа.

 Преди да слезе, тя ми пожела „спорна година”.

 Аз й казах:

 - Да се сбъднат всичките ви желания!

 - И вашите – каза тя.

 Не промени израза на лицето си, нито погледа си, дори леко наведе глава и сви рамене.

 Не вярваше, че това ще стане.

 Поне не в този момент.

АКО НАМЕРЯ НЯКОЯ

 Бяха странна двойка.

 - Имал съм стотици жени – казваше той. – Снощи се опитах да ги преброя и не можах. Но сега не искам жена. Не, не искам жена! Искам само да легна до теб, да усетя тялото ти! Ако е за жени – нямаше и да ме видиш! Жени, колкото искаш! И то какви! Знаеш, че това не е проблем за мен! Само да искам! Но аз не искам! Искам теб, като приятелка, това ми стига!

 Лошото обаче бе в това, че когато лягаше до нея и я прегръщаше, леглото ставаше много тясно и тя не можеше да се наспи, а това за Ина бе много важно. Освен това, той й тежеше, особено с единия си крак, който разполагаше върху корема й. Затискаше косата й, а това й пречеше и за най-малките движения с главата. На нейните протести по този повод отговаряше:

 - Много важно! Голяма работа!

 Спомняше си пак всички сънища с образ на жена, доброто старо и ново време.

 Не забравяше да си признае:

 - Какво да правя, като съм толкова влюбчив! После всичко излиза фалшиво! Тя беше гола...

 - Гола? Къде?

 - В ресторанта, да, нямаше нищо под блузката!

 - С каква пола беше?

 - С дънкова.

 - Красива ли е?

 - Красива или не, това няма значение. Знаеш ли, веднъж една невзрачна... Подлуди ме! О, не можеш да си представиш! Но не се влюбих в нея. Намразих я.

 - Може би ти е само приятелка?

 - Не, тя не ми е приятелка. Приятелка ми е Сашка. Но тя – не. Засега няма нищо между нас. Ако стане нещо, то ще бъде дълбоко! Много ми е интересна! Ще запиша второ висше, икономика! Вече ме интересуват само жени, които работят в банки! Да...

 Разбира се, Ина чувстваше, че връзката е ненормална, но нищо не можеше да се направи. Няколко пъти го беше молила да не й говори за други жени, но това не беше по силите му.

 - Знаеш ли, нещата между нас не вървят! – каза един ден тя. – Сам виждаш!

 - Защо да не вървят? Аз се чувствам добре с тебе – не се съгласи Иван.

 - Не вървят нещата – повтори Ина.

 - Така ли мислиш? Но аз съм преживял с тебе такива хубави мигове, каквито не съм имал досега!

 - Не мога да разбера кое за тебе е хубав миг, но,   във всеки случай, аз нямам вече хубави мигове с тебе! Ти пиеш!

 - Какво предлагаш? – унило попита Иван.

 - Предлагам да се разделим.

 - Ти го казваш. Първа. Мисли, после да не съжаляваш!

 - Какво мога да очаквам от тебе?

 - Нищо, знаеш. Няма да се женя, а може би, след години, ако намеря някоя... – той се усмихна, представяйки си я.

 - Богата?

 - Не, знаеш, че за мен парите нямат значение... – добави той, но на тия негови думи не можеше да се вярва. Веднъж беше казал: „Само ако намеря някоя херцогиня”,  а друг път: „Ще се оженя може би след двайсет години за някоя по-млада от мен с десет години”.

 - Само си губя времето с тебе – продължи тя.

 - Не съм ли ти го казвал? Не можеш да ме обвиниш в това, че не съм ти го казвал. Още преди три години, помниш ли какво ти говорех?

 - Искаш да се върнеш при жена си?

 - Глупости! Изобщо не позна. Не искам да я виждам. Но децата... Добре, разделяме се! – каза Иван.

 След три месеца отново се видяха. На улицата. Случайно.

 - Искаш ли да изпием по едно кафе? – каза тя. – И да ми разкажеш как вървят нещата с тебе!...

 Докато пиеше кафето, Иван й разказваше за балдъзата:

 - Тя не ми е роднина. Мога с нея, нали? Как ме гледаше шефката на... Ако не те бях видял..., всъщност бях тръгнал натам... Търсех работа, но едното върви с другото... Но ако бешестанало, то щеше да е само за една вечер. Не обичам такива жени, които сами...

 - Изневери ли ми? – попита го тя.

 - Не, а ти?

 - Да – каза тя, - но нали бяхме разделени!

 - Неверница – промълви той и очите му се напълниха със сълзи. 

СЪДЪРЖАНИЕ
Един от тях
Дани
В една лятна вечер
Другото време
За дните без нея
Лабиринт
Битие
Сняг
Събота вечер
Като вятър
Всичко е свършено
Великият везир
Почти
Серия любовни разкази
Промяната
И това се случва
След празника (или Двете мумии)
Ако намеря